Лиляна Панева
Данъчен консултант
_______________________

При определяне на режима за облагане с ДДС на доставките, данъчните събития на които възникват след 01.07.2011 г., българските фирми следва да прилагат разпоредбите на ЗДДС и ППЗДДС в съответствие с тяхното тълкуване, дадено с Регламент № 282/2011 г. на Съвета на ЕО (СЕО). Регламентът е приет на 15.03.2011 г. и има за цел да осигури общи правила за прилагане на Директива 2006/112/ЕО, относно функционирането на ДДС при вътреобщностната търговия (ВОТ).

Прилагането на такива правила са налага поради това, че по правило директивите на ЕО определят общите нормативни рамки, на които следва да бъдат подчинени разпоредбите в законодателствата на държавите членки на ЕС в съответната област. Те обаче нямат пряко и пълно въздействие върху тяхното национално законодателство, тъй като на отделните държави е дадено право да включват някои правила на директивите, съобразно своите преценки и възможности, или да отлагат приложението им за определени срокове. Това води до известни различия в реда за данъчно третиране на доставките в отделните държави-членки, което противоречи на целите на общоевропейския пазар.

За разлика от директивите, регламентите на СЕО имат пряко действие върху законодателствата на държавите-членки в съответната област и прилагането на техните правила, мерки и тълкувания е задължително от датата на влизането им сила, или от друга, изрично посочена в тях по-късна дата. По-голямата част от мерките и тълкуванията на Регламент 282/2011 г. за прилагането на Директива 2006/112/ЕО влезе в сила от 01.07.2011 г. Техен основен обект са правилата и критериите, чрез които се определя местоизпълнението за доставките на услуги. Регламентът включва и правила, които засягат доставките на стоки, но те са значително по-малко на брой и обхват, като засягат предимно разпоредби във връзка с доставки, осъществявани при специфични обстоятелства.

Като основен критерий за разграничаване местоизпълнението за доставките на услуги, определяно по общ ред, в действащия вариант на директивата (а респективно и в ЗДДС) е възприет данъчният статут на техния получател. Когато получателят на дадена услуга е данъчно задължено лице (ДЗЛ), нейното местоизпълнение е в държавата, където е установено лицето или обектът му на стопанска дейност, с който е свързана услугата. Местоизпълнението на доставките на услуги, извършени в полза на данъчно незадължени лица (ДНЗЛ), е държавата, в която е установен доставчикът им, или обектът му на стопанска дейност, с който е свързано тяхното изпълнение. Като изключение от тези основни правила, за доставките на някои видове услуги са възприети специфични разпоредби, които отчитат мястото за фактическото извършване на услугата (у нас такива са тези, обект на разпоредбите на чл. 21, ал. 4 и 5, чл. 22, ал. 1 и 2 и чл. 23 и 24 от ЗДДС).

Очевидно е, че за да може всички държави-членки да прилагат правилата на Директива 2006/112/ЕО по еднакъв начин и в съответствие с нейните принципи, е необходимо да се уеднаквят техните критерии относно:

• кога и при какви условия се приема, че получателят на дадена услуга е ДЗЛ и при какви - ДНЗЛ;
• кога се приема, че той получава дадена доставка в качеството на ДЗЛ и кога не;
• определянето на мястото на установяване на получателя на услугата; и
• определянето на мястото, което се приема като място, където е установен доставчикът й.

За целта с Регламент 282/2011 г. се определят доказателствата, с които следва да разполага доставчикът, за да определи дали получателят на услугата му е ДЗЛ или ДНЗЛ. Въведени са и разпоредби, подпомагащи определянето на мястото на установяване на получателя (особено когато той е установен на две или повече места), както и изисквания към доставчика на услугите за проверка на информацията, предоставена му от получателя на услугата. Дефинира се и смисълът на понятията “място на установяване на стопанска дейност”, “постоянен обект”, “постоянен адрес” и “обичайно местоживеене”, свързани с основните правила за определяне местоизпълнението на услугите. Според чл. 25 от регламента при тяхното прилагане се вземат предвид само обстоятелствата, които съществуват в момента на възникване на данъчното събитие на съответната услуга. Последващите промени в нейното използване от страна на получателя й не засягат определянето на мястото на изпълнение на доставката й, стига да не са налице злоупотреби.

Следва да се отбележи изрично, че Регламент 282/2011 г. вменява отговорността и задължението за правилното определяне статута на получателите на предоставяните услуги на техния доставчик.

Изводи:

• Мерките за прилагане на Директива 2006/112/ЕО, определени в Регламент 282/2011 г., имат задължителен характер и се прилагат от всички държави-членки на ЕС от датата на влизане в сила на регламента, т.е. 01.07.2011 г.
• Мерките не засягат валидността на законодателството и тълкуването на правилата на Директивата, приети и прилагани от тях преди тази дата, но се прилагат от датата на влизането на регламента в сила и без да са извършени промени в техните действащи законодателства (освен когато правилното им прилагане изисква такива промени);
• След 01.07.2011 г. настъпват следните съществени практически промени в прилагането на ЗДДС и ППЗДДС при доставките на услуги:
• на доставчиците им се вменява по-голяма отговорност за оценката на данъчния статут на получателите на услугите им и допълнителни изисквания за доказателствата, с които следва да разполагат за целта;
• когато местоизпълнението на дадената услуга се определя по общите правила, доказателствата, с които следва да разполага доставчикът на услугата, зависят от това дали нейният получател е установен в държава-членка на Общността, или не;
• за целите на облагането на доставките на услуги, предназначени за лица, установени в държави-членки на ЕС, оценката за статута им на ДЗЛ или ДНЗЛ от страна на доставчика за целите на чл. 21, чл. 22 и чл. 23 и 24 от ЗДДС е свързана с предоставянето или непредоставянето на техен идентификационен данъчен номер, или на документ, издаден от лицата или от администрацията на държавата, където е установена стопанската им дейност, който потвърждава този статут. Това няма да е необходимо само в случаите, при които местоизпълнението на съответния вид услуга не зависи от статута на получателя, а единствено от мястото на нейното фактическо изпълнение (например за доставките на услуги, свързани с недвижими имоти);
• при определяне местоизпълнението на доставка на услугите се вземат предвид само обстоятелствата, които съществуват в момента на възникване на тяхното данъчно събитие.
• в изпълнение на чл.125, ал. 2 от ЗДДС всички доставки на услуги, предоставени на лица, установени в държави-членки на ЕС, местоизпълнението на които е определено по реда на чл. 21, ал. 2 от закона, следва да бъдат декларирани във VIES -декларацията на доставчика за съответния данъчен период.